Category: Тревожност

Постоянна тревожност (“генерализирана тревожност”). Методи  за справяне и лечение.

Тревожността, постоянна или “генерализирана”, както се нарича в психологията, е проблем на много хора днес. Забързаният начин на живот, постоянната неизвестност в живота ни и режимът на стрес, в който постоянно оперираме, са едни от причините за наличието на този симптом, а понякога и заболяване. Постоянната тревожност може да се развие в заболявания като проста фобия, обсесивно-компулсивно разстройство, паническо разстройство, социална фобия, биполярно разстройство и какво ли още не… Тревожността е релационният терен, на който избуяват по-сериозни заболявания, ако не се вземат навременни мерки, а проблемите със съня са тези, които “хранят” тревожността.

Много хора също просто се раждат тревожни, ако мога така да се изразя. Това в голяма степен е въпрос на темперамент, характер и изобщо на тип нервна система. Според класификацията на Хипократ, бих казала, че най-уязвими в тази насока са сангвиници и холерици, но не защото флегматиците и меланхолиците не могат да се тревожат, просто при тях тревожността не е основен проблем и други симптоми излизат на преден план. Съвременните психиатрични и психологически класификации я наричат “генерализирана тревожност” и като диагноза съществува както в МКБ 11, така и в DSM V (и двете представляват класификации на психичните заболявания).

Всичко това обаче не означава, че тревожността не е лечима или не може да се сведе до много незначителни, незабележими и поносими граници. Най-широко използваният въпросник за оценка на тревожността като състояние и личностна черта носи съкратеното име STAI и е разработен от проф. Чарлз Спийлбърг от Университета в Южна Калифорния и през 1984 г. е адаптиран за български условия от Паспаланов и Щетински. Самият тест има две скали на тревожност – ситуативна и диспозиционна тревожност. Скалата за ситуативна тревожност (S тревожност) съдържа 20 твърдения, които оценяват как отговарящият се чувства “в този момент”. Това е чувството за опасност, напрежение, нервност и безпокойство в момента. Скалата за Т тревожност съдържа твърдения, които оценяват как изследваното лице се “чувства изобщо”. Това е скалата за оценка на т.н. диспозиционна тревожност. Лицата с висока Т тревожност по-често демонстрират повишена S тревожност, защото у тях съществува тенденция да възприемат и интерпретират неясни и сложни ситуации като заплашителни и опасни. При висока Т тревожност е по-голяма вероятността за по-висока S тревожност, a невротичните и депресивни пациенти имат повишена скала и на двата вида тревожност.

Постоянно тревожните хора имат доста общи характеристики:

1. Страдащите от постоянна тревожност могат да се тревожат за почти всичко: неща, които ги засягат пряко (като например дали няма да се разболеят, дали няма да ги уволнят от работа, дали няма да умрат от бедност и глад, дали няма на някого нещо да се случи), така и за неща, на които тотално не могат да повлияят (земетресения, наводнения, глобално затопляне, трафик).
2. Тревожността им никога не почива, т.е. една тревога бързо бива заменяна с друга, почти автоматично. Тревожността почивка няма. 
3. Тревожността причинява много често безсъние или те просто се събуждат от някаква тревожна мисъл, която им пречи да заспят отново в продължение на часове. Безсънието всъщност е един от най-проблемните симптоми. Недоспиването, от друга страна, води до още по-голяма тревожност и напрежение. Кръгът е затворен – едното храни другото и обратно. 
4. В повечето случаи постоянната тревожност е типична за хора перфекционисти и ако нещо не е “перфектно” направено (сякаш има такова понятие изобщо), тревожността не закъснява да се манифестира във всичките си форми.
5. Тревожните хора обичат да контролират почти всички и всичко, но най-вече себе си. Когато нещо излезе извън контрол, това веднага може да причини пристъп на тревожност. 
6. Тревожните хора са често склонни към индуциране на панически атаки или панико-подобни симптоми, които са значително по-трудни за лечение. 
7. Тревожността има и чисто телесно, физическо изражение: изпотяване, чувство за прималяване, световъртеж, безсъние, усещане, че главата ни ще се пръсне (основно от мисли), невъзможност да се контролират или спрат тези мисли. Понякога се получава сърцебиене, дишането е плитко и учестено и е съсредоточено в горната част на гръдния кош. Тези симптоми рано или късно могат да се развият в панически атаки или дори в по-сериозни проблеми, включително и в чисто телесни заболявания. 

Методи за справяне с постоянната тревожност

Ако кажа, че има само един метод и той е най-валидният и най-добрият за справяне с тревожността, определено няма да съм права. Методите за справяне с постоянната тревожност могат да бъдат психотерапевтични или чисто телесни, като моят опит показва, че комбинацията от двете работи най-добре и дава най-добри резултати.

1. Психотерапията:  може да включва анализ на ситуациите, които причиняват най-голяма тревожност, корените на тревожността (кога и как е започнала), симптомите на тревожността. Заедно с пациента се изработват алтернативни стратегии за справяне, промяна на модела на мислене и поведение и се дискутират различни методики за овладяване на тревожността. Особено полезни са техники за прогресивна мускулна релаксация, парадоксални техники, емоционална техника за освобождане и др.

2. Прогресивната мускулна релаксация е открита за първи път през 1934 г. от Джейкобсън и по-късно доразвита от Уолпе, който я включва в своята прословута методика за систематична десентизация през 1948 г. Тази над 70-годишна техника се използва и до днес и включва работа върху 16 групи мускули. Научно е доказано, че помага при безсъние, главоболие, болкови синдроми от различен произход, използва се като придружаваща терапия за ракови заболявания, както и при възпалителни заболявания като артрит. Има множество други приложения и обикновено се прилага от обучени в тази техника психотерапевти. 

3. Медитацията. Независимо колко екзотично звучи и това, че се свързва обикновено с йогийски техники, тя помага. Научно е установено, че само 30 минути на ден медитация в продължение на осем седмици могат да подобрят концентрацията и паметта, намаляват пулса и сърцебиенето, намаляват стреса и помагат за безсънието. И най-вече медитацията е напълно безплатна и може да се практикува навсякъде, където имате малко време и лично пространство. Съществуват безброй различни техники за медитация като например активна, пасивна или водена медитация, и които могат да бъдат пробвани заедно или поотделно, за да си намерите своя “метод”.

4. Биоенергетично дишане – това е един от най-силните инструменти на биоенергетиката и обикновено се практикува от психотелесни терапевти, наред с други дихателни техники. Биоенергетичното дишане включва висока степен на осъзнаване на тялото и специален модел на дишане, чиято цел е да разблокира муслулната броня и да осигури свободно преминаване на енергията. 

5. Алтернативна медицина под формата на билки, които директно влияят на нервната система, с цел общо успокоение на тялото. Една от тези билки, която аз много “уважавам”, е маточината или комбинацията й с корен от валериан. Не съм фен на психофармакологията, въпреки че признавам, че има случаи, при които използването на медикаменти е препоръчително и необходимо. Смятам, че ако се използват само лекарства без психотерапия, се получава “замазване” на симптомите и тяхното послание може никога да не стигне до нас, както и да се постигне перманентно излекуване. А всеки телесен симптом говори за наличие на психологически проблем, който трябва първо да бъде разрешен, за да се постигне трайно оздравяване.  

6. Йога, Тай-чи и Ци-гун са древни практики, които спомагат уравновесяването на ума и тялото и намаляват стреса, увеличавайки концентрацията. В комбинация с гореизброените методи могат да доведат до значително облекчение на тревожността.

Естествено тези методи са само примерни и в никакъв случай не изчерпват набора от методики, които един терапевт може да ползва, за да помогне на своите пациенти. Всеки от нас е уникален, има уникални изживявания и няма една рецепта, която да се приложи и предпише на всички страдащи – едно нещо може да работи при някого, а при друг – не. Повечето психотерапевти са обучени в няколко модалности и методи на психотерапията, което значително увеличава тяхната ефективност като терапевти. 

Искрено се надявам, че аз самата мога да ви помогна да “подредите” своята постоянна тревожност и да дишате по-свободно, метафорично или буквално казано. Защото да се живее живот без тревожност означава повишаване на качеството на живот изобщо, повече радост от него и повече свобода! А вие го заслужавате!

Светла Банкова, психотерапевт

0885 264400

Здравейте всички, които се интересувате от диагностика на паническо разстройство. Целта на този конферентен разговор ще бъде да внесе повече яснота в критериите за паническо разстройство, кой симптом може или не може да бъде отчетен при диагностика на паническо разстройство, за да знаете с какво си имате работа и дали да търчите по лекари. Дали не е нещо друго, а проява на паническото разстройство? Ще се постарая да бъда възможно най-конкретна, ще давам конкретни примери от практиката си и ще отговоря на всички въпроси, на които имам техническата възможност.

За какво ще си говорим?

• Диференциални диагнози (физични и психични) при диагностика на паническо разстройство
• Критерии за диагностициране
• Сваляне на анамнеза
• Какво правят и не правят лекарствата?
• Произход на паническото разстройство и типът характер, който е най- вероятно да страда от него.
• Защо се случва “паническото разстройство” и какво е неговото послание?
• Психосоматика: как мислите ни могат да предизвикат телесни симптоми?
• Какво стои зад това? Защо точно “аз”, защо точно “на мен”, защо точно сега?
• Всякакви въпроси, на които бихте искали да получите отговор, но засега нямате…..

Кога?  13 октомври, петък, 19:00 ч. БГ време

Продължителност: 1 час

Какво представлява конферентният разговор:

За България: Набирате следния телефонен номер:

(02) 437 2640

След като наберете този номер, ще ви искат код за достъп до виртуалната стая и той е следният:

147742  (И след този ПИН добавяте знака #)

За Испания: + 34 931982377

За Германия: + 49 (0) 22198203421

За Англия: + 44 (0) 3306060194

ПИН-ът е същият за всички държави. Ако случайно ви даде грешка, пробвайте пак. За други държави, които не са посочени тук, моля вижте съответния номер от снимката по-долу. Предполагам, че ще можете да се свържете със софийския номер от всякъде, тъй като сме в Европейския съюз и разговорите би трябвало да са безплатни. Проверете с вашия оператор. Също, ако желаете, можете да пробвате тази система предварително.

(моля, запишете си тези номера на някаква хартия, която да ви е под ръка, защото може да нямате достъп до тази страница по някаква техническа причина (всичко се случва и съм била свидетел и потърпевш). Също така българските оператори изхвърлят след 1 час, но ще можете да наберете пак номера и да се върнете, ако продължим повече от един час. 

Вече сте вътре. Моля да съобщите името си и града, откъдето идвате, за да се представите. Това е всичко.

Разговорът най-вероятно ще бъде записан и предоставян и на други хора, които могат да се интересуват от същите въпроси, както и вие. С включването в този разговор, вие се съгласявате с неговата публичност. В този смисъл може да промените името си, за да останете анонимни, ако желаете.

Поздрави и до скоро,

Светла Банкова

Психолог и психотерапевт

0885 2644 00

Жените и желанието.

(Сексът като недоговорено удоволствие. Или какво се крие зад вратите на някои спални?)

Сексът се предполага, че трябва да е взаимен акт на удоволствие между двама индивиди, който потенциално води до оргазъм, пожелателно, и на двете страни, и то горе-долу в рамките на един полов акт. Това ли се случва обаче зад вратите на много спални в 21 век? Оказва се, че не. Или поне не в България. И за успокоение на духовете, поради международния ми опит – и в “развитите държави”. Дали в същия размер и със същите катастрофални последствия, не знам.

Причината да пиша тази статия е, че в много случаи, да не кажа почти всички, деликатният проблем от сексуално естество неизменно придружава панически атаки, фобии и всякакви други тревожни разстройства. За съжаление и физическите не липсват: мигрени, поликистозни яйчници, миоми, проблеми със забременяването и какво ли не още. Не мога да не спомена и чисто сексуални разстройства като вагинизъм и аноргазмия (първична или вторична) при жените, които незнайно защо почти никога не се обсъждат. Докато не попитам. Не че съм първата, която открива подобна връзка и зависимост.

Още през 1919г. Вилхелм Райх, психиатър и психотерапевт, ученик на Фройд, споменава, че въз основа на собствените си наблюдения и наблюдения върху другите стига до извода, че “сексуалността е центърът, около който се върти целият социален живот, както и вътрешният живот на индивида”. Той пръв развива и теорията за оргазмената потентност и “гениталният” характер, които намират отражение в книгата му “Функция на оргазма”, 1927 г.  Заради това вероятно е наричан “Розенкройцер на чукането”, което е далеч от идеята му за оргазмено удоволствие. Самият той счита, че оргазмената неспособност невинаги е в резултат на преживени детски травми, а е самата причина за настоящия психопатологичен проблем. С други думи, проблемите в сексуалната сфера могат да са причина за психологични разстройства от различно естество (бих добавила и чисто телесни симптоми). Отново въпроса: кокошката или яйцето?

(Съзнавам, че въпросът, който ще обсъждам по-долу, се отнася за определен сегмент от мъжкото и женското население, но не за всички. И че има мъже, които са различни, и жени, които също имат различен опит, преживявания или проблеми. Тази статия не цели да дискриминира никого, не е про или анти когото и да било, от какъвто и да е пол. Но тук ще приложим принципа като за всеки друг проблем: който го няма, да не го чете и да не се намира в тази статия. Това не е рецепта или контрарецепта за хората, които нямат подобни преживявания. За останалите – дано да има някаква полза!)

Предвид широкия диапазон на психични проблеми, за които хората търсят психотерапевтична помощ, напоследък започна да ми се набива в очите една тема, която се оказа придружаваща за доста психични страдания. В един момент започнах да предвиждам думите, които щях да чуя, поне що се отнася до деликатната тема „секс“, а до нея неизменно, рано или късно, се стигаше. Вариантите (проблемни в своята същност) като цяло бяха два и по-долу представям анонимни цитати от клиентските хроники.

1. Сексът като насилствено удоволствие

“Нямам никакво желание за секс. Не знам защо”. (Вариации: “страдам от ниско либидо, сигурно е от хормоните”).

“Спи ми се и съм изморена и просто не искам секс в събота сутринта или в 12 ч. през нощта, когато трябва да ставам в шест на другия ден. Не съм възбудена и си е доста неприятно. Съгласявам се, да мине от ред, да ме остави на мира. Ако се възпротивя се сърди или ме обвинява, че не го обичам или имам любовник и аз да докажа, че нямам, просто се съгласявам. За оргазъм изобщо и не става на въпрос. Но, да, обикновено имитирам оргазъм, за да не му нараня самочувствието. И така, почти всеки път”.

“Ако случайно споделя някакви желания относно секса, той прави жалки опити да е по-внимателен и ако аз не стигна до оргазъм, горко ми. Нарича ме “фригидна”, което никак не помага. Ето, той прави всичко, но проблемът е в мен”.

“Обичаш ли го?”- почти винаги питам аз…

“Да… Той е добър, красив, отговорен, свестен, ще бъде (или е) добър баща на децата ми и т.н. (вие добавете и други положителни черти). Нямам нерви да започвам всичко отначало, да ходя на срещи и да опознавам наново някого. Предпочитам да търпя това.”

“Имам чувството, че съм инструмент, който той използва, за да свърши. Аз, моите желания и усещания сякаш нямат никакво значение”.

“Често гледа порно. По принцип нямам против, но след това от мен някак се очаква да се държа като порно звезда. И ако не отговоря подобаващо, съм скучна или фригидна. Да, това е най-честото обвинение – фригидна, и е гадно, защото се чувствам виновна. Сякаш някак не съм и не мога да отговоря на някои негови очаквания или фантазии. Започнах да мисля, че на мен нещо не ми е вред”.

Страшно ми става, когато в допълнение чуя: “Ами то и моите приятелки са така, даже по-зле, значи това е нормално”. Абнормалното става норма.

Според някои изследвания една четвърт от жените в САЩ никога не са имали оргазъм, повече от половината изпитват рядко такъв и само една от пет редовно получава оргазъм. За България какви са цифрите, не знам, няма статистика. Пак според някои изследвания на Kaighobadi, Shackelford & Weekes-Shackelford, които проучвали 453 хетеросексуални жени с дългосрочна връзка от средно 32.8 месеца установяват, че голям процент от жените, които се страхуват партньорите им да не им изневерят или да не ги изоставят, са симулирали редовно оргазъм. Според други изследвания на Darling & Davidson (1986), това са цели 50-60%! Няма да коментирам цифрите, те говорят сами по себе си.

Не бих искала да представя тук някои мъже като нечувствителни любовници, водени в леглото изключително от себичния си интерес. Наясно съм, че това е далеч от истината и че от подобни лъжи страдат и те самите. На кого му се иска да бъде лъган в крайна сметка? (За сведение и според научни изследвания, 80% от тях са съдели за своето сексуално задоволяване по това дали са успели да предизвикат в партньорката си един или повече оргазми).

Тук е необходимо да спомена, че холивудският секс по правило не е добър секс; той е само образец на бързина. “Много порнографски филми изобразяват мъже, които мушкат и изваждат, сякаш бичат с трион, докато не еякулират”, казва Мантак Чиа в една от многото си книги за даоиските сексуални практики. (Жената обикновено стене от удоволствие на фона на тези ритмични движения, бел.ав.). Пламенната нетърпелива прегръдка, изобразявана в повечето филми, в които жената мигновено е прелъстена и незабавно задоволена в неколкоминутното сладострастно гърчене на съвкуплението, би била направо сатирична, ако в действителност този модел не се налагаше като практика в много спални, с цел “правене на любов”. В списание “Ескуайър” К. Бъргън дори описва формулата за оргазма в киното така: “Десет секунди тежко дишане, мятане главата насам-натам, симулиране на лек астматичен пристъп и малко примиране.” Толкова много за увертюрата. Но ако това стане модел за подражание в живота, горко на участниците.

Някога, някъде този секс е бил желан, и от двамата. После, пак някога, някъде се е превърнал в бреме и даже понякога и в насилие, при това „доброволно“, за доста жени. Ако изобщо думите доброволно и насилие могат да съществуват в едно изречение. Достатъчно жени се съгласяват доброволно на сексуален акт (при това често), който ги натоварва, наранява и ги кара да се чувстват използвани… и гневни. Не им е зачетено основно право на избор, и то най-манипулативно, даже не в буквалния смисъл на “физически насилствено”.

Ще кажеш, лесно разрешение – ами да не се съгласява, да се отстоява. Да де, ама това е човекът до нея, когото всъщност обича и който в много случаи е баща на децата или бъдещ планиран такъв, с всички други прекрасни качества, освен едно. Вече.

“Диагнозата” на мъжете е проста: “себични”.  Мъже, които не искат да се напрягат да знаят какво възбужда партньорките им, нито кога най-обичат да правят секс, нито в какви пози им е комфортно и не ги боли или пък харесват, нито пък си правят труда да предразположат и възбудят жените си. (Пак да отбележа, че това не важи за всички). Разговорите за това са даже забранени, защото те се засягат, чувствителни са и засягат мъжкото им достойнство (по принцип, той винаги знае какво да прави, коя поза е най-добра и какво трябва задължително да доведе до оргазъм, в крайна сметка по телевизията го показват). Ако не стигне, голяма работа. И да му мисли, ако не пъшка достатъчно и не симулира оргазъм, защото това го кара да се чувства добре). Тези мъже са си добре, проблемът е в жените (основно защото са фригидни, според тях). Което се оказва много далеч от истината. Повечето жени страдат от вторична аноргазмия, което означава, че имат поне един достигнат оргазъм, независимо как. Това всъщност е по-леката диагноза от първичната аноргазмия, което може да индикира далеч по-сериозни проблеми и наличие на сексуална травма в миналото. Но задължително следва “разстройство на желанието”, а това се лекува най-трудно.

Проблемът си давам сметка може би идва от това, че единствената школа за секс е самият живот, и в частност телевизията и киното. Няма такъв предмет в училищата, никъде не се преподава, няма курсове и обучения, от децата ни се очаква някак магически да научат “тайните” на секса и любовта от само себе си, като родителското обучение може да стигне най-много до: “да ползваш презерватив”, “да внимаваш да не забременееш и да не хванеш някоя болест.” Темата е почти табу в семейството, защото такива неща “не е прилично/удобно да се дискутират с децата”.  А тези “неща”,  в по-голяма или по-малка степен, могат да определят щастието в живота им.

2. Господин “Сексът не ме интересува”

Този тип мъже също често се среща напоследък, като изключвам мъжете, които имат чисто медицински проблем като диабет например. И не дискутирам състоянието “асексуалност”, което се изразява в липса на каквото и да е желание за секс, с когото и да било.

Ако този тип мъж изобщо се сеща за секс, то е веднъж на 3-4 седмици, може и по- рядко. Той е вечно изморен, няма желание, трябва му много време да се отпусне и нагласи психически. За него всичко друго е по-интересно: работата, телевизорът, приятелите, питието или хобитата. Върху него “съблазняването”, в каквато и да е форма, не работи. Еротичните сигнали нерядко се порязват с думи от рода на “какво си се облякла като курва”,  “това да не ти е машина”, “пак ли искаш секс”, “като разгонена си” и т.н. Това в добрите случаи, когато все пак жената е забелязана. Ролите са сменени, жената е влязла в ролята на ловеца, тя е тази, която иска секс и преследва. Но нейните опити и намеци могат просто да завършат и в нищото, без думи. И не, проблемът не е защото тези жени не са достатъчно женствени или красиви, не е защото не са тип “гейши” (според някои изказвания на сведущи по темата).

Резултатът не е по-различен от горния: натрупана сексуална енергия, която няма къде да отиде, незадоволена сексуална потребност. Психичните и физичните симптоми са също налице, но този път по други причини. Но тези жени също не биха искали да изневеряват, те държат на връзката си и на човека до тях и искат това да се промени.

“Той просто не ме забелязва и всячески отбягва темата секс и интимност. Чувствам се отхвърлена като жена, тъй като многократно ми е показвано, че не съм желана. Самочувствието ми е на кота нула, сигурно проблемът е в мен”.

“Той просто изчезва в другата стая, когато намекна за някаква интимност, даже и отдалеч. Това ме кара да се чувствам зле”.

“Ние се разбираме много добре. Той е моят най-добър приятел, помага ми във всичко, имаме добър социален живот, общи приятели, достатъчно пари. С изключение на едно – секс. Как да напусна такъв човек само заради секса? “

“Просто лежи до мен и нищо. Ама нищо, сякаш ме няма”.

Отхвърляне. Игнориране. Дисквалификация. Това получават тези жени, независимо колко прекрасна може да е  иначе връзката им и човекът до тях.

“Страданието има своя произход във външния свят, в репресивното общество”, казва Райх.

Защо разрешаването на сексуално задържаната енергия, може да помогне разрешаването на чисто психични, че и телесни проблеми?

Според Райх сексуалната възбуда повишава биоенергетичния заряд на сексуалните органи, докато страхът и всички други отрицателни емоции водят до прилив на биоелектрическа енергия в мозъка. С други думи, ако се свали енергията от главата, насочи и разтовари през сексуалните органи, то няма да има неврози, е неговата теория. Тук се разминават вярванията му с тези на Фройд, който смята, че неврозата е тази, която причинява разстройство на сексуалността. За Райх е обратното: ако се живее сексуално икономично, то няма да има неврози. За потвърждение той цитира небезизвестната книга на Бронислав Малиновски “Сексуалният живот на диваците” (бел.ав. живеещи на о. Тробриан), където неврозата, в каквато и да е форма, е непозната. Но в това племе са непознати и каквито и да е сексуални ограничения, с изключение на инцеса.

(За сведение трябва да спомена, че Райх по принцип е поддръжник на моногамните отношения и смята, че именно в тях човек е свободен да се отдаде най-пълно на сексуалната енергия, без задръжки, страх и контрол на емоциите и тялото. Полигамните връзки и “безразборното чукане” той определя като функция на невротичното поведение, като добавя, че оргазмът не е цел на съществуването, нито сексуалният акт е цел сам по себе си.)

Някои съвременни изследователи предполагат, че при бърз полов акт не се предоставя достатъчно време на естествените химически вещества, които придружават докосването и сексуалната възбуда, да бъдат освободени в потока на кръвта и така се намалява общото усещане за благополучие, съпътстващо съвкуплението. При такъв прибързан секс жената и мъжът не са в състояние да осъществят обмен на сексуалната енергия и взаимна хармония. (Това не означава, че понякога не са от полза т.нар. “quickies” или кратки сексуални актове, бел.ав.).

Не че няма разрешение на горните проблеми. Но, по правило мъжете трудно стигат до офиси като моя освен ако нямат проблеми с ерекция или еякулация, които очевидно те смятат за “техни” си проблеми. Проблемът на всички останали е в жените и приятелките им. А който има проблем, да се оправя и да си го решава.

А иначе ще предложа едни простички неща като за начало, без да имам никакви претенции да бъда “секс гуру”, като се надявам някой да може да се възползва от тях:

1. Доверието и способността за интимност са критични за качествените сексуални отношения. Това важи и за двата пола. Това е нещо, върху което може да се работи.
2. Мъжете. Според Мантак Чиа (основател на системата лечебно Дао), когато усвояват задоволяването на партньорката си, първото нещо, от което трябва да се отърват, това е егото. Мъжете не “даряват” жените с оргазъм. Няма защо да се стремят да бъдат най-добрият любовник, който тя е имала. Не е необходимо, тя вече Ви е избрала. Но това не означава, че не трябва да се стараете изобщо, просто не на всяка цена.
3. Пак според горния и други автори, най-добрите любовници са мъжете, които осъзнават какво става в тялото им и имат желание да опознаят тялото на партньорката си.
4. Отрицателното отношение спрямо тялото (форма, тегло или др.) или спрямо това как изглеждат в леглото по време на полов акт, могат да блокират способността да се изпитва удоволствие и оргазъм, и при двата пола. Всички тела всъщност са красиви, остава вие да го повярвате.
5. Мозъкът е най-важният полов орган. Настройте го на вълна еротика. Какво е еротично все пак за вас?
6. Искрени и лични разговори (т.е. прозрачност и честност), без табута, могат само да помогнат, не да навредят. Те правят хората по-близки и увеличават доверието в двойката. Споделянето на кой, какво, къде и как го обича, без задръжки и притеснения само помага. Важно правило тук е, че другият не може да съди или да се присмива, а само да слуша. И някъде по средата се осъществява срещата. Всяка връзка търпи компромиси и намествания, дори и в секса.
7. В спалнята, както твърдят експертите, всичко съгласено между участниците, е позволено.
8. Приемете, че другият участник във връзката винаги е добронамерен, просто може да не е наясно как и защо. Защото почти е сигурно, че и вие сте си мълчали за своите потребности, по една и друга причина.
9. Над 75% от жените имат нужда от допълнителна стимулация на клитора, за да стигнат до оргазъм, по чисти физиологични причини, които нямат нищо общо с мъжете, с които са. Това показва 80-годишно проучване в тази сфера. В този смисъл, намерете си подходящата допълнителна стимулация.
10. Измерението “време” се тълкува различно от двата пола и е разтегливо понятие, особено що се отнася до честота на секса или неговата продължителност.
11. Порно филмите са точно това: филми. Както и романтичните филми, където той преодолява хиляди препятствия, за да я спечели, са същото – филми. И двете рядко имат нещо общо с реалността. Романтиката, за съжаление, често убива сексуалното желание.
12. Сексът е една от най-важните потребности. Не го съсипвайте, превръщайки го в задължение.

Още за любовта и интимността:

36 въпроса, които ще ви накарат да се влюбите във всеки

Когато съм палач на любовта

Референция:

Kaighobadi, F., Shackelford, T. K., & Weekes-Shackelford, V. A. (2012). Do Women Pretend Orgasm to Retain a Mate? Archives of Sexual Behavior, 41(5), 1121–1125. http://doi.org/10.1007/s10508-011-9874-6

Светла Банкова

психолог и психотерапевт

0885 26 44 00

Как влияят тревожните разстройства на някои ендокринни заболявания?

Тази статия би била много скучна, ако не третира един важен въпрос: свързани ли са тревожните разстройства с някои ендокринни заболявания и как влияят едните на другите? Може ли лечението на тревожността да подобри чисто физически симптоми и как става това? Как психиката влияе на такива заболявания и как те влияят на психиката? Надявам се тук да дам някои отговори:

Тревожността и принадлежащите към тази група тревожни разстройства (фобии, паническо разстройство, обсесивно-компулсивно и др.) не са просто психични заболявания, така, както тялото не е и не може да бъде изолирано от психиката. Тревожността често е свързана с чисто физични заболявания като от съществено значение са тези на ендокринната система: диабет, заболявания на щитовидната жлеза – хипо и хипертероидизъм, и др.

Целта на тази статия е да направи преглед на научните изследвания в тази област и да изведе тези ендокринни заболявания, които често включват генерализирана тревожност в тяхната първоначална манифестация или такива, за които тя е характерен симптом в курса на заболяването. Разбирайки механизма, чрез който тревожността се развива като рутинна част от тези невро-ендокринни заболявания може да ни помогне до голяма степен да разберем органичната база на разстройствата на тревожността, както и да отвори пътища за справянето с този проблем.

Биохимична основа на тревожността

Научните изследвания напоследък предполагат, че някои пациенти могат да бъдат чисто биохимично по-чувствителни към развитието на тревожни симптоми при наличие на определени заболявания. Mathew и колеги например докладват, че пациенти с тревожни разстройства имат по-високи нива на плазма катехоламин (plasma catecholamine) в сравнение с контролните групи. Brawman-Mintzer и Lydiard, разглеждайки изследванията в тази област, предполагат, че пациенти с риск за генерализирано тревожно разстройство може да имат дефицит в регулаторните механизми в остта хипоталамус-хипофиза, която е свързана с абнормален отговор на стреса. Те също предполагат, че такива пациенти са по-чувствителни от контролните групи по отношение на броя и интензитета на симптомите, които развиват при наличие на някаква паническа парадигма, и следователно са биологически по-рецептивни от пациенти с първоначално паническо разстройство. Пациентите с генерализирано тревожно разстройство изглежда имат промени в чувствителността на централните бензодеазепинови рецептори, абнормалности в серотогенната функция и промени в техните 5-HT1 и 5-HT2. Съответно медицински заболявания, които променят остта хипоталамус- хипофиза или тези, които променят трансмитерната или рецепторната им функция, могат да повлияят цялата система и да произведат състояния на тревожност. При тези условия тревожните заболявания се класифицират като такива, дължащи се на медицински заболявания.

Ендокринни заболявания и състояния, свързани със симптоми на тревожност

DSM-IV определя най-често срещаните ендокринни заболявания, които са свързани с тревожността: хипер и хипотиреоидизъм, хипогликемия, феохромотоцитома /pheochromocytoma/ и хиперадренокортицисизъм. Тревожност може да се появи и след външно администриране на естрогени, прогестерон, инсулин, стероиди и лекарства за контрол на раждаемостта. Друг учен, Popkin, твърди също, че състоянията на тревожност често се появяват при дисфункция на надбъбречните жлези, Болест на Кушинг, карциноиден синдром, хиперпаратиреоидизъм, псевдохиперпаратиреоидизъм, хипергликемия, хиперинсулинемия, панкреатитни тумори, pheochromocytoma и заболявания на щитовидната жлеза като хипертироидизъм, хипотироидизъм и тиреоидитис.

Lustman и колеги например, използват структурирано интервю с пациенти, боледуващи от диабет тип 1 и 2 и откриват, че 26.5% страдат от фобии, а 41% – от генерализирано тревожно разстройство. Тези статистики отразяват съотношение с 6-7 пъти по-високо от това на останалото население. Lustman и колеги също откриват, че колкото по-нисък е глюкозният контрол от страна на пациента (т.е. колкото по-висок е HbA1C), толкова по-голяма е вероятността от развиване на психиатрично заболяване. Popkin et al доказват също, че 51% от групата на диабетно болни тип 1 са също диагностицирани и с едно или повече психиатрични заболявания.

Тревожните разстройства не подминават и пациенти със заболявания на щитовидната жлеза. Orenstein et al интервюира 144 психиатрични пациентки, за да открие, че тези с история на агорафобия или панически атаки също така докладват и история на хипертиреоидизъм или възли, или такава при техни роднини от първа линия. Тези пациенти също страдат и от депресия. Между 30% и 40% докладват също и симптоми като обща тревожност, нервност, изтощение, депресия, безпокойство, намалена концентрация, емоционална лабилност, хиперкинезия и невъзможност да спрат да се движат. Тrepacz et al също отбелязва висока преваленция на генерализирана тревожност при пациенти с нелекувана Базедова болест. Агорафобията и паническите атаки в много от случаите предхождат диагностицирането с хипертиреоидизъм.

Психичните симптоми също могат да бъдат едни от първите предвестници на хипотиреоидизма, като при  2% до 12% от докладваните случаи те се проявяват като психичен дефицит. Тревожност и прогресивно забавяне на психичните процеси, намалена способност за запаметяване, говорен дефицит и невъзможност за заучаване на нова информация са някои от доказателствата за прогресия на симптоматиката. Една хиперсексуалност, раздразнителност, подозрителност, невъзможност за концентрация и недобра памет могат да бъдат сериозен сигнал за бързо развиващо се заболяване на щитовидната жлеза.

Какво правим с тази информация обаче?

Познанието за психичните симптоми, придружаващи заболяванията на ендокринната система може да помогне в няколко посоки. Първо, разпознаването им като производни такива на физическите заболявания, може да съкрати както работата на психотерапевтите, така и на ендокринолозите. От друга страна съществуват доказателства, че едновременното им лекуване (заедно с чисто медикаментозно такова) може значително да ускори оздравителния процес. Например, Okada et al в едно интересно японско проучване оценяват ефекта от намаляване на стреса при 20 пациента /10 мъже и 10 жени/, страдащи от диабет тип 2. Пациентите били лекувани медикаментозно с флудиазепам в продължение на 12 седмици като били наблюдавани и глюкозно хемоглобиновите нива. Намаляването на нивото на тревожността корелирало с намаляване на нивата на glycosylated hemoglobin. Авторите заключават, че намаляването на тревожността и стреса при пациенти с диабет тип 2 намалява нивата на glycosylated hemoglobin. Подобряването на нивото на стреса при пациенти с diabetes mellitus, които не са зависими от инсулин, увеличава техните липопротеинови нива с висока плътност.

Личният ми опит показва, че пациенти, диагностицирани със заболявания на щитовидната жлеза (Базедова болест и Хашимото) много добре се повлияват от психотерапия, когато има (а то почти винаги има) наличие на психична симптоматика. Това се отразява и на съответните показатели на TSH, FT3, FT4 и впоследствие на антителата ТАТ и/или МАТ. Несъмнено, лекуването от автоимунно заболяване отнема значително по-дълго време, тъй като автоимунната система е последната, която отразява промените в организма, но това далеч не е невъзможно. Автоимунните заболявания се лекуват и организмът има невероятната способност да се самовъзстановява, ако му бъдат създадени съответните условия. 

Ако една генерализирана тревожност или паническо разстройство бъдат третирани съвместно с медикаментозно такова за съответното физическо заболяване, то шансът им да намалеят по интензитет като симптоми значително се повишава. Човекът страда не от “диагнозата”, а от проявата на нейните симптоми. Следователно би трябвало да се третират симптомите един по един, не самата диагноза, и това ще доведе до общо подобрение на състоянието на пациента. 

Светла Банкова

психолог и психотерапевт

0885 26 44 00

Референции:

Mathew RJ, Ho BT, Kralik P, et al: Catechol-o-methyltransferase and catecholamines in anxiety and relaxation. Psychiatry Res 1980; 3:85-91.

Mathew RJ, Ho BT, Francis DJ, et al: Catecholamines and anxiety. ACTA Psychiatr Scand 1982; 65:142-147.

Brawman-Mintzer O, Lydiard RB: Biological basis of generalized anxiety disorder. J Clin Psychiatry 1997; 58, supp 3:16-26.

Lustman PJ, Griffith LS, Clouse RE, et al: Psychiatric illness and diabetes mellitus: relationship to symptoms and glucose control. J Nerv Ment Dis 1986; 174:735-742.

Okada S, Ichiki K, Tanokuchi S, et al: Improvement of stress reduces glycosylated haemoglobin levels in patients with type 2 diabetes. J Int Med Res 1995; 23(2):119-122.

Okada S, Ichiki K, Tanokuchi S, et al. The effect of an anxiolytic on lipid profile in non-insulin-dependent diabetes mellitus. J Int Med Res 1994; 22(6):338-342.

Orenstein H, Peskind A, Raskind MA: Thyroid disorders in female psychiatric patients with panic disorder or agoraphobia. Am J Psychiatry 1988; 145(11):1428-1430.

Popkin, MK, Callies AL, Lentz RD, et al: Prevalence of major depression, simple phobia, and other psychiatric disorders in patients with longstanding type 1 diabetes mellitus. Arch Gen Psychiatry 1988; 45:64-68.

 Popkin MK, Callies, AL, Colon EA. et al: Psychiatric diagnosis and the surgical outcome of pancreas transplantation in patients with type 1 diabetes mellitus. Psychosomatics 1993; 34:251-258.

Trepacz PT, McCue M, Klein I: A psychiatric and neuropsychological study of patients with untreated Graves’ disease. Gen Hosp Psychiatry 1988; 10:39-55.

Молитва за прошка

Понякога да простиш означава да затвориш една страница и да отвориш друга в живота си. Да простиш не означава да забравиш. Означава да пуснеш да си отидат болката, огорчението, недоволството, гневът, разочарованието и мъката. За мен прошката означава, че не си вече подвластен на тези емоции… Означава да пуснеш тези емоции да си вървят от живота ти, излекуваш безсънните си нощи и да спреш негативните диалози в главата си. Означава да спреш да се взираш в болката и да я оставиш да си тръгне от теб, за да може да се отвори място за радостта и любовта. Означава също да можеш да простиш и на себе си, най-вече на себе си…. Да можеш, от друга страна, и да имаш силата да кажеш “съжалявам”. Да протегнеш ръка към сгрешилия и да кажеш поне “опитвам се да разбера”. Защото непрощаването пречи на щастието във всичките му измерения. А ние всички грешим, волно или неволно. Няма “безгрешници”. 

Намерих тази молитва из тетрадките си, не е писана от мен… Мисля, че е от “Алеф” на Паулу Коелю. Наскоро се наложи да я изпратя на мои клиенти, които ми се струва, че бяха “зациклили” в непрощаването с всичките му последствия. Непрощаването най-вече на себе си. За това реших да я публикувам за общо ползване и да послужи, където е необходимо. За да има наистина ефект обаче, прочетете си я на глас.

Молитва

За сълзите, които ме накараха да пролея – прощавам!

За болките и огорченията – прощавам!

За злословията и лъжите – прощавам!

За омразата и преследването – прощавам!

За ударите, които ме раниха – прощавам!

За погубените мечти – прощавам!

За мъртвите надежди – прощавам!

За липсата на любов и ревността – прощавам!

За злите намерения – прощавам!

За несправедливите присъди – прощавам!

За безразличието, гнева и лошотията – прощавам!

За пренебрежението и забравата – прощавам!

На света, с цялата му злост – прощавам!

Прощавам и на себе си!

Нека несгодите от миналото не тежат повече върху сърцето ми.

На мястото на оскърблението и мъката поставям разбирането и разбирателсвото.

На мястото на негодуванието поставям музиката, която излиза от сърцето ми.

На мястото на болката поставям забравата.

На мястото на отмъщението – победата.

Ще мога да обичам без да ми отвръщат с обич,

да дарявам дори когато съм лишена от всичко,

да работя с радост въпреки всички трудности,

да протегна ръка, макар и самотна и изоставена,

да избърша сълзите си и да престана да плача,

да повярвам дори когато никой не ми вярва..

Така да бъде.

Амин!

Паулу Коелю – “Алеф”

Прозорецът на “Johari” (Johari Window) и психотерапията… За психотерапията и “миенето на прозорци”.

Често ме питат защо е нужна психотерапията и само луди ли ходят на психотерапевт? Въпреки че психотерапията отдавна вече не е забранена зона, все още е разпространено схващането, че човек непременно трябва да има някаква психична диагноза (или подозрения за такава), за да потърси психотерапевт.

Ако трябва най-лесно да обясня какво точно се случва, бих използвала т.нар. “Прозорец на Джохари”. Това е една личностна парадигма, използвана най-вече за обучение на лидери на групи, но в случая ще я използвам като обяснение на самата индивидуална терапия. Самото име “Joe-Harry” идва от сливането на имената на двама американски психолози, които първи описват въпросния прозорец: Джо Лъфт и Хари Инграм. Този прозорец се състои от четири квадранта:

1. Квадрант 1 (известно на мен и на другите) е публичният АЗ
2. Квадрант 2 (неизвестно на мен и известно на другите) е слепият АЗ
3. Квадрант 3 (известно на мен и неизвестно на другите) е тайният АЗ
4. Квадрант 4 (неизвестно на мен и на другите) е несъзнаваният АЗ

Въпреки че този прозорец се използва предимно за личностнови характеристики, той показва и целта на една терапия: в терапията ние се опитваме да променим размерите на тези прозорци, които при всички хора може да са различни в момента на започване на терапията. На практика се опитваме да направим публичния прозорец най-голям, а на тайния Аз да се свие като пациентите чрез процеса на себеразкриване споделят повече за себе си пред терапевта, а след това и пред други важни хора в живота си. Естествено, опитваме се да намалим размера и на несъзнаваното АЗ като помагаме на клиентите да се запознаят и със своите “други страни”, които са останали скрити по някаква причина досега. Същото важи и за клетка 2: Слепият АЗ и това е квадрантът, към който най-силно сме насочени, защото там се получават най-големите проблеми и стълкновения. Околните ни виждат по един начин, а ние си представяме, че излъчваме съвсем други сигнали и съобщения, т.е няма съответствие. Това е и една от причините за конфликти в семейството, за невъзможност да се образуват трайни взаимоотношения и връзки. Ние можем да си мислим, че сме уверени, любящи, независими, нервни, скромни или организирани, но дали това е така в очите на околните? С две думи, дали сме съответни на това, което изпитваме?

Обратната връзка, давана от терапевта, а при груповата терапия – и от членовете на групата, ни помага да изчистим тези недоразумения и да живеем по-свободно, помага на пациентите да станат свидетели на собственото си поведение, както и да усетят влиянието на това свое поведение върху чувствата и емоциите на другите.

Е, готови ли сте да “измиете”  прозореца на Joe Harry? 🙂

Светла Банкова, психотерапевт

0885 26 44 00

Какво представляват фобиите и можем ли да се излекуваме от тях?  Лечение на фобии.

Фобиите представляват ирационален и силен страх от ситуация, същество или предмет, които не са обосновани и нямат реалистична причина, при сблъсък с които пациентът изживява непоносим страх, включващ и съпътстващата вегетативна симптоматика (разбирайте сърцебиене, изпотяване, причерняване, подкосяване на краката, паника, отпадналост и световъртеж). По-долу съм изброила няколко по-известни фобии, но списъкът може да бъде безкраен.

Една от най-известните фобии е социалната фобия. Тя представлява ирационален страх от критични преценки от страна на други хора в сравнително малки групи (противоположно на тълпите), водещ до избягване на социални ситуации, в които субектът се чувства подложен на наблюдение от другите и се опасява, че може да постъпи така, че да бъде унижен или засрамен (хранене в ресторант, водене на светски разговор, срещи с противоположния пол и др.). По-потърпевши от тази фобия са мъжете (въпреки, че се среща и при жените). Страдащите от тази фобия трудно завързват социални контакти, имат проблеми с намиране на партньори и създаване на връзки, избягват да говорят пред публика и да участват в светски събития. Те са често срамежливи и притеснителни, предпочитат да се слеят с околната среда и да не изпъкват по никакъв начин. Излишно е да казвам, че качеството на живот при тези хора е силно влошено и страданието може да бъде жестоко. Те осъзнават, че страхът е преувеличен или безпричинен, но фобиината ситуация се избягва или предотвратява с интензивна тревожност или дистрес. Притесняват се, че в съответните проблемни ситуации другите ще ги преценяват като разтревожени, слаби, “луди” или глупави. Страха от осмиване е много силен. Те могат да избягват да ядат, пишат, пият на публични места, за да не видят другите, че ръцете им треперят. Почти винаги имат симптоми на тревожност като тремори, сърцебиене, изпотяване, гастростомашен дискомфорт, диария, напрежение в мускулите, изчервяване, объркване. Социалната фобия се различава от агорафобията по това, че болният от агорафобия не се интересува от реакцията на останалите на поведението му.

Другата доста известна фобия е агорафобията – страх от отворени пространства. Характеризира се с тревожност да бъдеш на големи открити места или в ситуации, в които може да няма помощ в случай на паническа атака, или при ситуации, предразполагащи към паническа атака или страх да не получиш панико-подобни симптоми. Агорафобните страхове обикновено включват ситуации, когато пациентите напускат къщи, пътуват сами или преминават през открити пространства. Придружаващите симптоми са както при другите фобии: сърцебиене, омекване на краката, световъртеж, прилошаване и причерняване, недостиг на въздух и усещане, че не достига такъв. Когато симптомите продължават дълго време или се случват неколкократно, хората страдащи от тази фобия се затварят в себе си, ограничават излизанията от дома, спират отношения с приятели, изпитват нежелание да правят каквото и да е или да предприемат нови неща. Животът им става затвор и това може рязко да влоши отношенията с най-близките хора. 

Клаустрофобията е страх от затворени или тесни пространства, от които е трудно да се избяга (или смятаме, че ще бъдем затруднени). Такива пространства може да са асансьори, влакове и автобуси, килии, съблекални в магазини, обществени тоалетни, стая с много хора или дори заключени стаи. При пристъпи на клаустрофобия пациентите изпитват силна паника (дали ще могат да дишат и дали ще им стигне кислородът например), придружени с останалите типични симптоми на фобиите като сърцебиене, сухота в устата, гадене, стягане в гърдите, световъртеж, главоболие и усещане, че главата ще се пръсне от напрежение. 

Когато страхът е само до една определена ситуация (напр. влак) би могло да се сложи диагноза специфична фобия (проста фобия), а когато е само страх от публика (или някаква социална ситуация), диагнозата е социална фобия. Избягването на тревожността или фобията не може да бъде отчетено като друго психично заболяване, като социална фобия (напр. избягване на определени социални ситуации поради страх от смущение), специфична фобия (напр. избягване на асансьори), обсесивно компулсивно разстройство (напр. избягване на мърсотия при тези, които имат обсесия от замърсяване), посттравматично стресово разстройство (напр. избягване на стимули, свързани със силно стресиращ момент или обект), тревожно разстройство на разделянето (да не напусне дом или роднини).

Не всички фобии е необходимо да бъдат лекувани и пречат на всекидневното функциониране. Например аз мога да имам фобия от слонове, но колко често ми се налага да виждам слонове (освен на картинка и по телевизията)? Естествено, ако живея на място, където има много слонове като Индия, например, това е проблем. 

Как се зараждат фобиите?

Всяка фобия си има своята история и произход. За съжаление обаче почти никога пациетът не е наясно как така се е стигнало дотам и няма идея как се е получила. Психотерапията тук може много да помогне. 

Няколко опита в психологията показват, че фобиите всъщност най-вероятно са “заучени”. Такъв е не безизвестният случай в психологията – на “Малкия Алберт”. Този случай се свързва с работата на пионера в американския бихейвиоризъм Джон Броадъс Уотсън. През 1920 год. Джон Уотсън и една негова студентка, която по-късно става негова жена, Розали Райнер, провеждат специален експеримент в Университета Хопкинс с така нареченото класическо кондициониране, базирано на работата на известния руски учен Иван Павлов и неговият експеримент “кучето на Павлов”. Целта на Уотсън и жена му била да кондиционират (създадат, в този смисъл) фобия в емоционално стабилно дете. Това бил малкият Алберт, който тогава бил на около 11 месеца. На детето бил даден малък лабораторен плъх, с който да си играе. Той не показвал никакъв страх от животното. Тогава изследователите обединили появата на плъха със силен, стряскащ шум, при който детето показвало силен страх (малките деца по принцип се страхуват от силни шумове). Малкият Алберт бил “кондициониран” и след няколко опита вече изпитвал силен страх от малкото космато животно. Този страх се пренесъл към всякакви бели и космати предмети като накрая изпитвал ужас дори от дядо Коледа и неговата брада. Вече имал фобия не само към плъхове, но и към “дядо Коледа”. За съжаление, учените не успели да излекуват малкия Алберт и да го освободят от фобията му, т.е. тя била необратима. Въпреки че експериментът е изключително неетичен от всякаква гледна точка – морална и психологическа, той показва, че фобиите могат да бъдат заучени.

За щастие, друга колежка на Уотсън, Мери Ковер Джоунс (наречена още майката на бихейвиоризма) се заинтересувала от опита с малкия Алберт и решила да проведе свои експерименти, които да могат да излекуват фобиите. Последвалият нейн случай, или случаят с “Малкия Петер” доказал, че фобиите могат да се лекуват. Мери Ковер Джоунс създава метода “десентизация” (или “обезчувствяване”), който и до ден днешен се използва за лечение на фобии. Експериментът се провел с над 3-годишния Петер, който имал фобия от плъхове (и не само – той се страхувал от кожени палта, всякакви пера, памук и други неща, които напомняли бял плъх). Накратко, Джоунс използвала т. нар. директно кондициониране или обединявала появата на плъховете с любимите бонбони на Петер, докато Петер станал “нечувствителен” по отношение на плъховете (а и на всички други подобни обекти).

Лекува ли се фобията?

Да, разбира се. 

1. Медикаменти. Обикновеното медикаментозното лечение цели намаляване на тревожността и третиране на депресия (ако има такава) и е обект на психиатрията. То е насочено обаче само към симптомите и не разрешава произхода на фобията. Защото фобията е психологически проблем, не химически, за да бъде решаван с химия. 

Както разбирате, лекарствата само няма да решат въпроса, но в изключително тежки случаи са необходими.  Психотерапията е тази, която истински помага и това са някои от пътеките:

1. Да се разбере произходът на фобията, откъде идва, как се е появила и т.н. 

2. Да се дадат телесни техники на пациентите, с които да се контролират симптомите (например различни видове дишане). От сега казвам, че прости физически упражнения като ходене на фитнес едва ли ще помогнат.

3. Използват се методи като десентизацията (която отнема няколко сеанса и се извършва от обучен психотерапевт) или други психотерапевтични техники.

4. Изгражда се нов начин на живот като пациента се обучава в нов вид мислене и поведение, които да изместят ирационалните страхове. 

Разбира се, всяка фобия е специфична сама по себе си и изисква индивидуален подход, както към пациента, така и към неговото лечение. Но най-важното е да се знае, че фобиите са лечими и е възможно да бъдат преодоляни, за да се подобри качеството на живота ви и да се чувствате добре. 

За консултация: Светла Банкова,

0885 26 44 00