Самоубийството или последният вик за любов. In memorandum.

Самоубийството или последният вик за любов. In memorandum.

Самоубийство е страшна дума, една от най-страшните. Тази дума носи в себе си болка, която никой не може да притъпи, въпроси, на които никой не може да даде отговори, задушаваща вина и самообвинения, буци в гърлото, безкрайна мъка, сълзи, които не се преглъщат, и една огромна празнота. Няма забрава. За живите. Защото някой, когото сме обичали, си е отишъл непредизвестено и не когато му е било времето според неписаните човешки закони. И според религията е извършил грях.

Самоубийството, този акт на самоунищожение, е единствената еднопосочна улица с изход, от който няма връщане назад. Това е отчаянието, че нищо няма и не може да се промени, че нищо по-различно няма да се случи. То е усещането, че си сам и че никой не те разбира, че на никой не му пука за теб. Или както е казал Ницше: „Когато твърде дълго започваш да се взираш в пропастта, и тя започва да се взира в теб“. Така го и описват някои, оцелели след опити за самоубийство – една бездна, която те тегли и не можеш да й се съпротивляваш. Вроденият стремеж към танатос, или смъртта, желанието да се върнем там, откъдето сме дошли (кой ли знае!), да спре болката, физическа или емоционална, да не трябва да решаваме, да се борим и да не правим нищо повече. Това е решението, което според някои изследвания може да се вземе за 4 секунди и в много случаи е фатално. Точно толкова сe оказва, че му трябва на човек, за да предприеме тази последна крачка в небитието.

Понякога обаче няма никакви видими признаци за околните и близките, което едва ли постфактум ще е някаква утеха за тях. В много случаи не е планирано с подробности, но със сигурност е обмисляно като изходен вариант. Защото преди това в човека се е настанила трайно депресията с всичките й симптоми, явни и не толкова, а това е един от най-алармиращите признаци. Депресията боли – физически, емоционално и психически. Нелекуваната депресия (или некачествено лекуваната), е причина номер едно за самоубийствата във всички страни по света. А причините за нея могат да бъдат най-разнообразни: загуба на смисъл в живота, смърт на любим човек, физическо, сексуално или емоционално насилие, злоупотреба с алкохол и наркотици, сериозни или фатални заболявания, загуба на работа, загуба на значителна сума пари или дом, раздяла с любим човек или развод, домашно насилие, изнасилване или друга сериозна травма от миналото, тормоз в училище от съученици. С две думи, проблеми от всякакъв род, които хората, тръгнали към самоубийство, считат за непреодолими и за които не виждат никакво разрешение или изход.

Затова знам със сигурност, че самоубийство не се случва от щастие. То не се случва и от прекалено много любов или защото някой се e чувствал прекалено обичан. Случва се от самота и безизходица, но тази в собствените ни глави.

Изход и решение обаче винаги има, но невинаги сме способни да го видим сами. Знам, че винаги има изход, който понякога е на една крачка разстояние или просто е необходим един по-различен поглед върху живота изобщо и върху това, което ни се случва.

Самоубийството е десетата водеща причина за смърт в света според световните статистики. С 60% са се увеличили самоубийствата само през последните 45 години. Най-много самоубийства извършват хората между 45-55 години. А напоследък ги гонят тийнейджърите.

Но какво кара някои да пристъпят към този краен акт на отнемане на собствения живот и може ли той да бъде избегнат?

Аз вярвам, че да. Аз знам, че да, това може да бъде избегнато!

За първи път се срещнах със самоубийството, когато току-що бях завършила гимназия. Това фатално събитие беляза и в голяма степен определи посоката на живота ми – тласна ме към психологията. Оттогава са минали повече от 25 години, но такова нещо не се забравя. Обвинявах себе си, че не съм видяла знаците, че не съм се досетила, не съм предположила и не съм направила нищо, за да го предотвратя. Не съм могла, както разбрах по-късно, когато се записах да уча психология, за да лекувам наранените души на хората. Защото, както се оказа, едва 75% от хората, които пристъпват към самоубийство, дават някакви предупредителни сигнали и, както много други самоубийства, това беше непредизвестено с нищо. Останалите 25%  го правят без предупреждения.

Срещах се със самоубийството после много пъти, под различни форми и с различни лица: действителни опити за самоубийство, заплахи за самоубийство и планове за такова, тежки депресии, които подсказваха, че това може да се случи, предсмъртни писма. Кошмарът на всеки психотерапевт. Водещи симптоми във всички случаи бяха чувството на безнадеждност и безпомощност, изолацията от приятели и роднини, постъпките за писане на завещание, раздаване на ценни предмети, загуба та на интерес към дейности, които са ни носили удоволствие преди това, безразсъдното поведение и подлагане на неоправдани рискове, непоносимото чувство за срам или вина, чувството, че си в капан и не виждаш изход от ситуацията. Тези хора често споменаваха смъртта или пишеха в дневниците си за нея. Но понякога си мълчаха и чакаха да ги попитам. Душите им просто плачеха и страданието се беше настанило трайно в живота им. А аз вземах винаги всеки знак много насериозно, защото всички тези форми бяха последен вик за помощ и за внимание.

Посягането на собствения живот е форма на автоагресия или агресия, обърната към нас самите. Точно обратното на това, което ни залива по улиците – побоища, убийства и всякакви други форми на насилие. Това е невъзможността да защитаваш собствените си граници, да се бориш, да кажеш „НЕ“  и да се опълчиш на това, което не харесваш и не искаш в живота си. И обратното, невъзможност да кажеш „ДА“ на любовта, на удоволствието да си жив, да дишаш, да се смееш и да плачеш и да изпитваш цялата дъга от емоции, която ни е дадена свише. С две думи – да претендираш за своя дял щастие.

Дали има противоотрова за самоубийството? Има, разбира се, и тя е в надеждата, че нещата винаги могат да се променят към по- добро, в това да намерим начин да бъдем по-щастливи, дори в обстоятелствата, в които се намираме, или да намерим сили в себе си да ги променим. Решението е в това да не се страхуваме и да протегнем ръка за помощ към професионалисти, които знаят как да ни изведат от капана на собственото ни страдание.

Имаше една песничка, която пеех на децата, когато бяха малки, сигурно я знаете:

“Ако имах едно магазинче,

магазинче със две полички…

Бих продавал познайте какво?

Надежда, надежда за всички…

А за тоз, който няма пари,

и срамежливо отвън поглежда…

Бих му дал познайте какво?

Всичката своя надежда….”

Какво да направим, ако ни минават мисли за самоубийство или подозираме, че наш близък е в тежка депресия и може да посегне на живота си?

• • Говорете. С приятел, с роднини, няма значение. Споделете как се чувствате. Дори говорейки за това какво изпитвате ще активира рационалната част на мозъка ви и шансовете за спасение нарастват вече в пъти.
  • Знайте, че някой ви обича и ще страда безумно, ако един ден не сте до него.  Родител, дете, любим. За някого сте най-важният човек в живота. Знайте, че най-хубавото може би тепърва предстои. 
  • Потърсете помощ от специалист: някой ще ви даде друг отговор, друга перспектива, друго разрешение на това, през което преминавате.
  • Ако сте на антидепресанти, вижте дали нямат „black box warning“, т.е. възможно е самите лекарства да засилват суицидните мисли. Ако забележите такова нещо, веднага се свържете с лекаря си, за да бъдат сменени.
  • Ако това е ваш близък, насочете го към психолог или психотерапевт. Все пак не съществуват „хапчета за изтриване на мисли“.

  
  

Но най-силният антидот на самоубийството остава любовта или себеобичта, когато няма кой да ни я даде. Защото сме заченати с любов и нея ще търсим, винаги.

In memorandum

Светла Банкова

Психолог и психотерапевт

0885 2644 00